Преп. Макрина. Преп. Дий

/КРОСС/ Житие на преподобната наша майка Макрина

Света Макрина се родила в Кападокия при царуването на Константин Велики. Родителите й се казвали Василий и Емилия. Тя била първото им дете и била най-голямата сестра на Василий Велики, Григорий Нисийски (Григорий Ниски) и на другите братя и сестри. Честните родители имали общо десет деца: четирима сина и шест дъщери. На тази първа дъщеря, преди раждането й, по Божие откровение, получено от майка й по време на сън, било дадено името Текла. Преди самото раждане майката заспала и видяла в съня си, че носи на ръце още нероденото дете. И се приближил някакъв светъл и честен мъж, погледнал ласкаво към детето и три пъти го назовал Текла, давайки да се разбере, че това дете ще бъде подражателка на целомъдрения живот на света първомъченица Текла и доброволна безкръвна мъченица.

Като се събудила след това видение, Емилия родила детето и го нарекла Текла. Но домашните и роднините казали, че е Тя била постоянно при майка си като при бдителен страж на живота й, служела й усърдно, със смирение, като не се срамувала и от тези работи, които вършели робините, но работела всякаква работа заедно с тях, като че ли била една от робините. Особено след като баща й заминал при Господа, тя станала за овдовялата си майка неотстъпна прислужница и утешителка във всичките й печали и скърби. Тя се грижела усърдно за целия дом, а като най-голяма, била учителка и наставница, като втора майка, за всички останали свои братя и сестри.

Когато брат й Василий, който се родил след нея, се завърнал у дома след много години учение в различни страни и започнал поради младостта си да се гордее със своята ученост, света Макрина с кротките си и боговдъхновени беседи скоро го довела до такова смирение, че той скоро презрял всичко житейско и избрал за себе си монашеския живот. Тази истинска Христова рабиня със своите душеполезни беседи обърнала към Божията любов и към чистия живот и друг, по-млад брат, на име Невкратий. Като оставил всичко, Невкратий отишъл в пустинята, където, служейки на престарелите пустинници, завършил живота си още в младите си години.

По увещание на тази благоразумна девица и майка й, блажената Емилия, след като омъжила останалите си дъщери и след като пуснала на свобода робите и робините си, оставила тревогите и грижите на този суетен свят и постъпила в девически манастир, така че и двете - и майката, и дъщерята, станали Христови невести, като приели върху себе си монашеския образ. И някои от робините поискали заедно с тях да се отрекат от света и да постъпят в манастир, и всичко при тях било общо: обща келия, обща маса, общи дрехи. Всичко нужно за живота при тях било по равно. Те служели на Господа единодушно, в смирение, кротост и любов и в тях нямало нито гняв, нито завист, нито ненавист, нито презрение, нищо такова, което не би било угодно на Бога. Те били съвсем чужди на суетните желания и на тщеславието. Тяхната слава била в това, че никой не ги познавал, тяхното богатство - в нищетата, тяхната храна - въздържанието. Като отърсили от тялото, като прах, всичко земно, те устремили целия си ум само към Бога и усърдно се молели, пеели псалми и четели книги ден и нощ. Богомислието и молитвата били тяхното единствено постоянно дело и отдих от труда, а грижата и трудовете за нуждите на тялото считали за нещо маловажно и дребно, а не за истинска работа.

Кой може да опише богоугодния им живот, протичал в постнически подвизи, с които те се уподобявали на ангелите? Те били като че средостение между ангелите и хората, като превъзхождали телесните хора и били равни на ангелите с чистотата и въздържанието си.

Не били равни на ангелите само по това, че имали тяло, а ангелите са безтелесни. И ако някой би ги сравнил с ангелите, не би сгрешил. Наистина, облечени в тяло, те подражавали на безтелесните, като с боголюбивите си сърца предстояли заедно с тях на небето пред Бога. Такова житие водели те не малко време, а до самата старост и до смъртта си.

Когато преподобна Емилия, вече на преклонна възраст, се приближавала към блажената си кончина и силите й я напуснали, при нея дошъл последният й син - Петър, който водел богоугоден живот и заедно със света Макрина се грижел за майка си по време на боледуването й. А при самото й разделяне с тялото от двете страни на постелята на умиращата седели децата й Макрина и Петър и назовавали по имена останалите братя и сестри, а тя на всички, като съкровище, оставяла своето майчино благословение. После, като поставила едната си ръка върху Макрина, а другата - върху Петър, тя казала, обръщайки се към Господа:

- На Тебе, Господи, отдавам начатък и десятък от плодовете на моята утроба: начатъкът е първородната ми дъщеря, а десятък - този последен син! Във Ветхия Завет Ти си заповядал да Ти принасят начатък и десятък от плодовете. Нека те Ти бъдат благоприятна жертва и нека слезе върху тях Твоята благодат.

С тези думи тя предала святата си душа в Божиите ръце. Децата погребали с чест майка си, като положила тялото й в гроба на своя баща, при мощите на нейния съпруг: така се разпоредила тя преди смъртта си. Известно време след това свети Василий Велики бил ръкоположен за архиепископ на Кесария кападокийска и посветил в свещенически сан своя брат Григорий (наричан Нисийски), а също поканил при себе си и другия си брат - Петър, и го причислил към църковния клир. Като разбрала това, света Макрина се зарадвала в душата си. След девет години тя отново чула за свети Василий, (но този път) че се е преставил в Господа и горчиво се опечалила, скърбейки не толкова за смъртта на родния брат, колкото за това, че е угаснало такова светило на Църквата и е паднал такъв стълб на благочестието. После наближило времето на заминаването при Бога и на самата света Макрина.

На погребението се стекли много хора. Те не били поканени от никого, а били събрани от Бога. Всички плачели с глас. Хората много се притискали, като се опитвали да се докоснат до раката с мощите на светицата и поради теснотата донесли мощите до гроба с голям труд. Положили я в гроба на родителите й, до мощите на нейната майка: така наредила тя, за да почиват заедно телата на тези, които прекарали живота си заедно. От чудесата й свети Григорий, неин брат и автор на житието й, споменава само това, при което преподобната, още приживе, излекувала едно момиче, което било сляпо с едното око (то имало перде на окото), като целунала момичето по болното око: от целувката на нейните свети устни пердето изчезнало и окото започнало да вижда добре. За другите й чудеса същият свети Григорий казва така:

- Много друго, което чух от живелите с нея и добре познаващи делата й монахани, не записах в този разказ, защото мнозина, когато им разказват, вярват само на тези дела, които самите те могат да извършат, а на това, което е по-горе от силите им, не вярват и го считат за лъжа. Затова няма да започна да разказвам и за това, как по време на глад не свършваха пшеницата, подавана на нуждаещите се от нейните ръце, и хлябът, раздаван на гладните, и за немалкото й други чудеса: за бързото изцеление от болести, за изгонването на бесове, за пророческото предвиждане, за предсказанията на бъдещето. Макар че всичко това наистина е станало, всичко това е справедливо, аз ще го отмина с мълчание, за да не стана виновен за греха на неверието на слабите хора, които, отдадени на плътта си, не знаят, че Бог раздава даровете Си според мярката на вярата: на имащите малка вяра дава по-малко дарове, на тези, които имат по-голяма вяра, дава повече.

А ние, като вярваме във всемогъщата Божия Сила, славим Отца и Сина, и Светия Дух, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.

Житие на преподобния наш отец Дий

Божествено въоръжил се с чистота на душата, приел непрестанната молитва като царско копие, си разбил демонските пълчища, чудотворче, отче наш Дие: моли непрестанно за всички нас.

Родината на преподобния Дий била Антиохия Сирийска. Той произлизал от родители християни. Бил възпитан в благочестие. От млада възраст започнал да извършва постнически подвиг, наставен от боговдъхновени мъже към добродетелен монашески живот. Много се борил с невидимия враг - дявола, и с по-близкия враг - собствената плът, въвеждаща душата в съблазън. Побеждавал дявола с постоянна молитва, а плътта си надвивал с пост и бдение; и с много други трудове по всякакъв начин умъртвявал земното си тяло, като подчинявал плътта на духа. Той се хранел малко, и то не всеки ден, а през ден или два, а често и цели седмици изкарвал без храна и без сън. Като покорил себе си с такова въздържание, като победил духовния враг, той достигнал високата степен на безстрастния живот и станал чисто жилище на Светия Дух; в него се вселила Божията благодат и той станал човек силен и на дело, и със слово - правел чудеса, упътвал мнозина към спасение и чрез него се славел небесният Отец. Той живял дълго време в Антиохия, след което Бог във видение му наредил да отиде в Константинопол, за да принесе още по-голяма полза на хората. Отначало той не повярвал на видението и се опасявал, няма ли тук някакви дяволски козни, защото знаел, че и дяволът може да се преобразява в ангел на светлината[15]. Но когато получил за втори път същото Божие видение и заповед и освен това му бил показан самият град, в който той никога не бил ходил, а именно, във видение той видял целия Цариград, както си е, тогава той се подчинил на волята на правещия всичко за полза Бог и като напуснал Антиохия, пристигнал в Цариград. Като влязъл в града и като видял светите Божии църкви, дворците и прекрасните градски постройки, той се удивил: всичко това той видял в откровението, показано му от Бога, и се убедил, че видението, което получил, когато бил в Антиохия, е било истинско. Като се разходил не само из града, но и из околностите му, извън града той намерил едно пустинно място, където се намирали древни езически гробове и живеели много бесове. Минувачите много се страхували от това място заради бесовските привидения и ужаси, но на него мястото му харесало и като се въоръжил със силата на кръста и с молитва, като с оръжие, срещу бесовете, той се заселил там и си построил малка къщичка. Не могат да се преразкажат всички безпокойства, които му причинявали бесовете денем и нощем. Те непрекъснато го нападали, приемайки различни странни образи, като искали да го изплашат и да го прогонят от това място, но той, като храбър воин на небесния Цар, като призовавал страшното за бесовете Христово име, без да чувства страх, мъжествено им се съпротивявал и ги побеждавал. Като желаел да узнае благославя ли го Господ да живее на това място, той се помолил за това на Единия в Троица Бог и като хванал сухата си тояга, я забил в земята с думите:

- В името на Отца и Сина, и Светия Дух! Ако тази тояга се прихване тук и пусне корени, и аз ще остана тук.

А Бог, Който изпълнява желанията на тези, които се боят от Него и приема техните молитви, чул молитвата на Своя угодник и изпълнил молбата му: Той съживил сухата тояга с влага; тоягата се прихванала, пуснала корени, израснали ѝ клони и започнала малко по малко да расте, докато за няколко години от нея израснал голям дъб, който по-късно, след смъртта на преподобния, стоял не сто, а неколкостотин години, докато процъфтявало правоверието в християнството. Преподобният Дий, като видял, че сухата тояга се хванала, разбрал, че волята на неговия Господ е той да живее на това място. Той още по-здраво се въоръжил срещу бесовете, очиствайки мястото от техните скверни привидения и ужаси. Бесовете се борили дълго с него, но не могли да го надвият и да го прогонят от това място, а самите те, победени и обърнати в бягство, избягали оттам. Като очистил то пози начин с молитвите си това място от бесове, светецът заживял там по ангелски, като славословел Бога ден и нощ и получавал храна по Божий Промисъл. Той започнал да става известен. Околните жители, като видели, че старецът се заселил на това страшно място, покрай което било опасно дори да се минава, отначало се удивлявали, а после започнали да идват при него. Като видели, че няма нищо в килията си, започнали да му носят необходимото, а той поучавал идващите при него за пътя на спасението и ги утешавал с боговдъхновените си слова, а с това, което му носели, угощавал носещите и хранел бедните и минаващите странници. Особено се разнесла славата му, когато по Божията благодат, живееща в него, той започнал да изцелява хорските болести и при него започнали да се стичат множество болни, а той бързо им давал не само телесно, но и душевно здраве: към телесните болести, като лечебен пластир, допирал молитва, а душевните рани превързвал с полезна поука, като привеждал слушателите в умиление и ги убеждавал да се покаят.

По това време царувал благочестивият и христолюбив император Теодосий Младши[16], внук на Теодосий Велики. Като чул за преподобния Дий, той сам дошъл да го посети; удивил се на начина му на живот и на нестяжението му и се умилил от благодатта на душеполезното слово, излизащо от устата му. Почудил се още и на сухата пръчка, която се прихванала и от която израснало дърво. Той заповядал с негови лични (на императора) средства там да бъде издигната църква и да се построи манастир, за да началства преподобният отец над мнозина и да ги ръководи по пътя към спасението, а светейшият патриарх Атик уговорил преподобния да приеме свещенически сан. По този начин Божият угодник Дий станал игумен на събралите се при него братя, славен учител на всички, които идвали при него, чудесен лекар на душите и телата и бил полезен на цялата столица. А неговата обител станала спокойно пристанище за тези, които нямали подслон над главите си. В обителта не достигала водата, тъй като мястото било безводно и носели водата отдалеч. Затова братята помолили преподобния да им позволи да изкопаят кладенец в манастира не само за манастирски нужди, но и за полза на идващите там. Светецът се съгласил с молбата им. Дълго копали кладенеца и изкопали вече дълбока шахта, но вода все нямало: мястото било хълмисто и каменисто. Братята изпаднали в отчаяние, работниците искали да престанат да работят, тъй като вече престанали да очакват вода. Тогава преподобният дошъл на мястото на работата и като взел една права лопата, заповядал да го спуснат в кладенеца; когато го пуснали до половината на кладенеца, той заповядал да спрат кошницата, в която го спускали и ударил с правата лопата три пъти по земната стена, като произнесъл името на Пресвета Троица; и в същия миг оттам бликнал изобилен извор на вода; едва успели да измъкнат навън работниците, работещи на дъното на кладенеца: толкова бързо започнала да се увеличава водата и да пълни кладенеца; всички се удивлявали на това чудо и славели Бога. Един от работниците, като стоял отгоре и като видял, че от земната стена тече вода, не повярвал и казал тайно на друг работник, че старецът с някаква магия е направил така, че да потече вода: защото той размишлявал в себе си: "Как е възможно на самото дъно да няма вода и изведнъж тя да потече така обилно по-нагоре, от стената?". При тези думи внезапно го постигнал Божият съд: той се подхлъзнал, паднал във водата и се удавил. Като узнала това, жена му бързо пристигнала, като ридаела с висок глас и започнала да крещи срещу преподобния и да го упреква със следните ругателни думи:

- По-добре да не беше идвал тук, старик, магьосник, съблазнител, убиец! Ти погуби моя мъж, ето, аз сама ще се убия, така че греховете и на двама ни да бъдат върху твоята душа!

Тя казала още много оскърбления сред воплите и крясъците. А преподобният започнал да я утешава с кротък глас и казал:

- Жено, почакай малко, надявай се и ще прибереш мъжа си оттук!

Жената още повече се разсърдила и крещяла:

- Лъжлив монах! Откъде ще ми дадеш мъжа? Нима ще възкресиш мъртвец?

И като се нахвърлила върху преподобния, тя го хванала за дрехите, желаейки да ги разкъса. Тогава братята се намесили, хванали я и я изгонили зад манастирските врати. А светецът казал на братята:

- Оставете я, не тя ни оскърбява, а бесът, който я учи и който скоро ще бъде посрамен от помагащата ни Божия благодат.

Като казал това, наредил да търсят във водата удавения човек. Намерили го и го извадили вън. Той лежал мъртъв. Чудотворецът, Божият угодник Дий, се приближил до него, усърдно се помолил на Бога, хванал мъртвеца за ръката и го повдигнал жив от земята; като повикал жената, той ѝ върнал мъжа. Жената, като видяла мъжа си жив, се ужасила; и всички били обхванати от страх от това чудо. А жената заедно с мъжа си тръгнала към дома си. По пътя, преди още да са се прибрали, колената на току-що възкръсналия ѝ мъж внезапно се подкосили, той паднал на земята и отново умрял. Като видяла това, жената се разтреперила от ужас: тя се страхувала да не би Бог да накаже и нея с гнева Си, да не би и тя да падне и да умре. Тя се върнала в манастира с плач и ридание, хвърлила се в нозете на преподобния и молела за прошка:

- Честни отче! Бог, Който по твоите молитви възкреси мъжа ми, отново го умъртви, заради греховете ми!

И всички били обхванати от още по-голям страх, заради чудните и неведоми Божии пътища. А преподобният убедил жената да прекара целия си останал живот в покаяние и да оплаква греховете си, а братята изпратил със заповед да погребат мъжа ѝ по обичайния начин.

Със силата и съдействието на Всесилния Бог преподобният извършил много други чудеса (но те са останали неизвестни за нас, защото, поради отдалечеността във времето и в резултат на различните, често случвали се гонения срещу Църквата и разорения на Цариград, много книги били унищожени и за преподобния Дий до нас е достигнало малко и ние го разказваме). Чудотворецът живял дълго. Като достигнал дълбока старост, той се разболял и бил близо до смъртта. Като повикал братята, той ги поучил и като се причастил с Божествените тайни, станал като мъртъв, неподвижен и бездиханен. Всички, като мислели, че е умрял, започнали да го оплакват и да се готвят за погребение. Дошли и светейшият Константинополски патриарх Атик, и случайно намиращият се тогава в града Антиохийски патриарх Александър, събрали се и много други именити духовни и светски лица, желаещи да погребат светеца с чест. А той, все едно че се събудил от сън, като станал от постелята, казал:

- Бог ми даде още петнадесет години живот.

И се изправил здрав, и всички се радвали на възвръщането му от вратите на смъртта, защото бил полезен на всички: със светителите водел духовни и богомъдри беседи, за царете бил молитвеник и ходатай пред Бога, за търсещите спасение бил образец на добродетелен живот, грешниците привеждал към разкаяние, болните изцелявал, на странниците давал подслон, бедните хранел и на всеки помагал във всяка нужда; преподобният Дий бил всичко за всички, като помагал на всеки и със слово, и на дело, за всеки той бил като роден баща.

Като преживял дадените му от Бога петнадесет години в обичайните постнически трудове, като помогнал на много души и като станал светлина за света, той се приближил към края на своя земен живот. Веднъж влязъл в църквата да се помоли в светия олтар и какво да види: явил му се някакъв светъл мъж, облечен в свещенически фелон, и му казал:

- Изпълни се времето на твоя живот и настъпи времето да преминеш в безкрайния живот. Приготви са да се разделиш с тялото и да заминеш при Господа.

Преподобният се поклонил на явилия му се мъж и горещо благодарил на Бога за това известяване за смъртния час, после свикал братята, обърнал се към тях с последно поучително слово, а относно погребението си завещал да не позволяват, ако някой пожелае, да отнесат тялото му в града, но да го погребат в неговия манастир. После като подготвил всичко необходимо за своята добра християнска кончина, като се помолил достатъчно за всички и за самия себе си, и като се простил за последен път с всички, той видял пред себе си Божий ангел и му предал с радост честната си душа[17]. Така се преставил в Господа нашият преподобен отец Дий. Императорът и патриархът пожелали да пренесат честното му тяло в града, за защита на града, но монасите предали неговия завет да не полагат тялото му никъде на друго място освен в манастирската гробница. Като не смеели да нарушат завета на стареца, те изпълнили волята му и достойно го погребали в неговата обител, като славели дивния в Своите светии Бог, в Троица, Отец и Син, и Свети Дух, на Когото и от нас нека бъде чест и слава, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.

В същия ден - преставяне на свети Роман Олегович, княз Рязански, измъчен до смърт в Ордата през 1270 г.